
*Това е измислена история。Това няма нищо общо с истинските хора。Не се ядосвайте, ако приличате на някой。
Харесва ми да рисувам。Когато бях дете, бях поласкан, като казах: „Ти си добър“.、Липсва ми факта, че го нарисувах толкова силно, защото бях похвален。Моят учител в училище го постави на външната изложба и получих много сертификати.、Когато нивото на степента е по -високо、Просто рисуването на снимка ме кара да усещам белите очи на тези около мен。Само отварянето на книги и тетрадки улеснява разбирането, че родителите ще бъдат щастливи、Преди да го разбера, спрях да рисувам。... И забравих за картината.。
Изминаха десет години оттогава、Изведнъж си помислих。Моите роднини казват: „Ти си егоистично дете“.、Чувствах се така, затова направих раменете си по -тънки、Всъщност не е егоист、Може би е живял живота си, задържайки това, което иска да направи。Винаги го забелязвам по -бавно от другите хора。
Пътят на Гейдж е очевидно стръмен и далеч.。その長〜い道程から見れば先生も私たちも大した違いはないだろうが、隣の席にちょっと先生が筆を入れると、急になんだかよく見えてしまう。もう先生の絵に洗脳されちゃっているのかな。ベテランはその辺がわかってらっしゃるのか、「先生、これちょっと良いでしょう?」と挑戦的に見せる。本当に満足しているのか、「手出し無用」とバリアを張っているのかは、新人では窺い知れぬ奥深さ。
私などこうはいかぬ。先生の顔を見るなりなぜか謝ってしまう。「済みません。全然思うように描けなくって」。思う通りに描ければ教室になど通わないと、頭の中とまるっきり正反対のことを口が勝手に喋ってしまう。自分の口ながらコントロールできず。口の代わりに手が勝手に絵を描いてくれれば嬉しいのだが、どうも自分の手は筆(と包丁と掃除機アンド洗濯機)に触るのは、遺伝的に苦手らしいのだ。それは私のせいではない。